В красивата алея се оказвах пак,
една ограда пазеше ги скришни -
омайни, мили, бели като сняг
живееха там белоцветни вишни.
Времето край тях вървеше бързо...
Уморен, в мечти, преспивах там.
А сутрин, пленен от ухание,
в сърцето - песен, в очите - плам!
Ах, как политах в небесния лазур!
А там валяха белоцветни вишни,
сипеха се тихо от небесния чучур -
в своите ръце държах ги нежни.
Тогава в мене пламваше искра,
силно и страстно аз потрепервах,
пред очите си виждах светлина,
на белоцветните вишни прошепвах:
"По целия свят ще ви пръсна сега,
но вашата нежност ще пазя,
цветче по цветче ще отронвам
и кротко ще сбирам с ръце.
По вятър спокоен ще ви изпроводя,
за да владеете вред над света,
всички,в сички трябва да видят
красотата ви и хубостта".
Да можех да се върна в алеята аз...
Отново да мечтая и да пея...
Уви, остана ми споменът благ -
споменът там, в онази алея.
това ли е новата мода в сайта?....