Без име...
Луната хвърля плътни сенки над
поля смълчани, свити в тишината,
що прорязана от песни на щурци таи
мъглата бледа, водеща след себе си покой,
за който гледа от високо как разпръсва се мълва
за отмъщение жестоко…
Тъмни клони – гласни струни
за невидимия Вятър, втъкващ в
плахите души, тоз ужасяващ нощен театър
от видения отминали, в кошмари въплътени,
впръскващ ледени игли във вегетиращите вени
на телата, под контрола на души осакатени…
Ужасът сам път намира сред
постелите замрели, през пролуките нищожни
пръсти вкарва мъртво бели, недокосващи плътта,
ала вковаващи в душата нокти, влачещи ума във танц
със сенки по стената, дирижиран от спасителната свещ
и светлината…
Върху камарите от кости
гробни плочи не тежат дебели,
автори от тези мъртви подвига отнели,
със слова си героични те касапниците диви
са превърнали в истории, за живите красиви…
В гората пулсът на Нощта
размества тъмните пътеки,
водещи към същността, ала избягвани от всеки,
дръзвал често да се смее на мистерията древна,
влизал само през деня, ала така и не прогледнал…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Георги Димов Все права защищены
