Детството е, казват, най-хубавият спомен,

но какво ли беше, не ми остана помен.

Кога играехме на стражари и апаши?

Кога се разделяхме на ваши и наши?

Кога тротоара до плочка описвахме?

Кога комшиите сладко пищисвахме?

Кога свършиха тези години?

Кога ни затрупаха дневните рутини?

Защо животът ме грабна така

и ми отне толкова много неща?

Отне ми  радостта от играта,

отне ми смеха на устата,

отне ми  детските мечти,

остави ми само спомени.

Спомени... за какво ми са?

След като само лоши са?

Защо от малка, та до сега

ми се случват главно лоши неща?

Нима с нещо съм заслужила това?

Защо съм толкова наивна душа?

Защо сърцето главата ми не слуша?

Защо от всичко дойде ми до гуша?

Защо животът  е толкова суров

и ме срещна с първата любов?

Защо ми праща хора, които наричам приятели,

а после оказват се долни предатели?

Защо тоз живот 

към мен е толкова суров?

Усещам... не  е трябвало да се раждам

и въпроси такива да пораждам.

Поне научих се да се усмихвам и зъбки да показвам,

колко ми е трудно на никого да не казвам.

Научих се, че хората идват и си отиват,

ако им скимне, и друг път се отбиват.

Научих, че никоя любов

НЕ трае „до гроб”.

Научих, че хората са жестоки същества,

които грабят с пълни шепи от твоята душа,

а стане ли въпрос те да ти помогнат,

един през друг да бягат не могат да смогнат...

Защо живея в този век,

в който не остана свестен ЧОВЕК?

Защо хората станаха толкова зли,

че за пари продават и майките си?

Хора, спрете! Поогледайте се малко,

помислете над съществуването си жалко...

Не виждате ли? За малко сме на таз планета?

Не, не гледайте тъпо като телета!

Злоба, злоба и пак злоба...

Плюйте, плюйте таз отрова.

За толкова години май никой не разбра,

че е само веднъж на тази земя.

Приемете само един съвет от мен!

Не мразете! Не завиждайте!

Живейте! Обичайте!

30.10.2010