Бездомното куче

Сред улиците мрачни и живота гаден

лута се самотно, измършавело

и неговият стомах е празен, гладен,

умира насред пътя, на път поело.

И то е гладно за надежди и весели стопани,

за живот топъл - а не безцелно брожение,

очите му от вятъра злокобен изподрани,

властно, непреклонно мрачно настроение.

И върви през улиците пусти,

единствените посетители - улични фенери

и през улиците пусти

то движи се мъчително и от студ трепери.

Кучето бездомно

обича вятъра и същевременно го мрази,

времето преломно

готово е безмилостно да го прегази.

В скреж обвито, маскирано в снежни преспи,

то примирено слуша вéтровите песни

и хулите отнася безропотно.

Виелица го удря отдясно и отляво,

вятърът злорадстващ го рита

и то върви мъчно направо и направо,

а главата му тежко с влага е пропита.

Силите отлитат като надежди святи,

пада на земята омаломощено

и на улицата по белите халати

прокарва се поточето червено.

И сълзи леки покапват моментално,

леки, но пълни с тежки огорчения

и вятърът престава, за миг прощално

изпращат го и всичките творения.