Срещнахме се някъде в сумрака

на плъзгащата се през тялото мъгла.

Ти бе недоволна в брака,

а аз поетът с крилатите слова.

Сутринта ухаеше невероятно,

на бели цъфнали цветя,

а беше зима с пелена от вятър

и заскрежена остра суета.

Попита ме дали съм в сянката,

която те погубваше в нощта,

а бях аз само част, остатък кратък,

пред който ти настойчиво се спря.

Говорехме си в ранния следобед.

Срещахме се на нета в утринта.

Красиво беше като ярък спомен.

Мечтаехме за хиляди неща.

Обичах да те слушам как се взираш

на думите в безкрайния живот

и ти беше истинската прима

в балета над сребристия поток.

Безкористен, безумен и безмерен

градях стремежи с вятърния зов,

когато разумът причината си намери

миражът ми да срути в пясъчния гроб.

Притихнал, ходещ без посока

сред купища безплътни руини.

Без блянът, в който исках да си моя,

загубих пътя, в който се родих.