Безпътица
Срещнахме се някъде в сумрака
на плъзгащата се през тялото мъгла.
Ти бе недоволна в брака,
а аз поетът с крилатите слова.
Сутринта ухаеше невероятно,
на бели цъфнали цветя,
а беше зима с пелена от вятър
и заскрежена остра суета.
Попита ме дали съм в сянката,
която те погубваше в нощта,
а бях аз само част, остатък кратък,
пред който ти настойчиво се спря.
Говорехме си в ранния следобед.
Срещахме се на нета в утринта.
Красиво беше като ярък спомен.
Мечтаехме за хиляди неща.
Обичах да те слушам как се взираш
на думите в безкрайния живот
и ти беше истинската прима
в балета над сребристия поток.
Безкористен, безумен и безмерен
градях стремежи с вятърния зов,
когато разумът причината си намери
миражът ми да срути в пясъчния гроб.
Притихнал, ходещ без посока
сред купища безплътни руини.
Без блянът, в който исках да си моя,
загубих пътя, в който се родих.
© Йордан Малинов All rights reserved.
