Натирени безсъници се скитат в бяг.

                                                              Разкъсани на хиляди парченца,

     се търсят и откриват пак и пак...

                                                         Въртят се в омагъосан лабиринт –

              пияни, с устни разкривени и лица обезобразени.

                               Парченца восък разпилян,

                                               полепнал е по пода, масaтa, стените.

                                     Тънка сива мрежа,

   изплетена изкусно, като сватбена премяна,

                                             е скрила в свойто було на стаята очите.

       Свещите - свидетели забравени,

                              наполовина  изгорели,  безмълвни, ослепели,

                                              зъзнат,

                                                      в прах потънали

                                                                 до прозореца на дните.

                  Но не са така родени.

 Някой вледени топлината на душата,

                                   лиши я от очи - открадна светлината...

Без огъня

                             студът и тъмнината

                                 вовеки ще царуват.

          Сърцето и душата в стомана оковани,

                                     в ъгъла натикани 

                                                                трескаво бълнуват.

                        В безвремие безумно,

                                                                 безпомощно ще гният.

            С одеало от сълзи ще се завият

                                и от тежестта на мъката успани,

                                 ще сънуват

                                             как

                 с любовта в огнено танго горят,

                                                       как

                            лудо по пързалката на светлината хвърчат

                                                                  и

                                                с вятъра на крилете на свободата летят.

                  Нека спят.

Казват, че

                         сънищата понякога се сбъдват...

                                                                                                Съдбата разтърсват.

                                                     Успяват

     везната към щастливата страна да наклонят

                                    и с танцуваща дъга мрачното небе да дарят.

С призрачно дихание

шумът от тишината обхожда покоите свои.

С царствена осанка

той бавно върви и нещо тихо си мърмори.

Корона проблясва в гъстите коси,

а тежък жезъл безспир във всички посоки глава върти.

Време е.

Заслушана в шепота,

в своята сянка вкаменена,

стоя

и чакам...

Какво?...

Кого?...

Или кога?...

29.11.2006