Кога изгубих своята усмивка

и почна да горчи от тишината?

Кога реших, че всичко е преструвка,

а приказки се пишат за децата?

Защо съм изморена от безверие,

а всъщност искам много да повярвам.

На теб, на устните ти, на ръцете ти,

дори на смешните ти колебания,

с които ме изгубваш лековерно,

а после ме намираш бездиханна...

Във нощите, които са ми черни,

а свършват със усмивката ти ранна.

Във чаша вино.

И навярно във съдбата,

която не събира безпричинно.

Защо тогава пия със тъгата,

а всичко ми се струва просто... сиво?