Безверие
Кога изгубих своята усмивка
и почна да горчи от тишината?
Кога реших, че всичко е преструвка,
а приказки се пишат за децата?
Защо съм изморена от безверие,
а всъщност искам много да повярвам.
На теб, на устните ти, на ръцете ти,
дори на смешните ти колебания,
с които ме изгубваш лековерно,
а после ме намираш бездиханна...
Във нощите, които са ми черни,
а свършват със усмивката ти ранна.
Във чаша вино.
И навярно във съдбата,
която не събира безпричинно.
Защо тогава пия със тъгата,
а всичко ми се струва просто... сиво?
© Мариета Караджова All rights reserved.
