Бих забравила...
Бих измислила свят, в който аз и ти
пак сме двамата в едно цяло,
но от измислици адски много боли...
затова остани счупено за мен огледало.
Бих ти станала път за лъчи и звезди
и оазис във суха и жадна пустиня.
И изпила горчилката в своите сълзи,
бих простила със душа милостиня.
Бих си дала живота и полетяла
към далечните светове на вселената,
да превърна в широка пътеката отесняла,
но ще върна ли любовта... отлетялата.
Няма връщане. Няма минало. Спомени.
Днес прашинка съм от космическо скитане.
И след всички предателства пак са големи
мечтите ми в неспокойното мое обичане.
И забравена, сама, необичана...
пак гърдите ми в трепет от огън горят,
и почти срутен животът завръща се,
щом зениците мои надежди таят...
Щом от зрънце пак вярата връща се
във полята сред пролетен аромат.
Щом от любов и клони разлистят се
и в гнезда пак щъркели се приютят.
Щом така може замята ми родната
да забрави на зимата лютия студ,
ще забравя и аз болката, раната,
за да приютя теб до своята гръд.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
