Не искам да те помня – нито погледът бездомен,
със който жадното сърце поиш ми.
Не искам да си спомням - но дробовете помнят  
как с истини ги удряше, да дишат.

Как в шепи приютяваше ми мислите прогонени
и слънчевия лъч по теб със който писах
не искам да ги помня - че ако те са спомен,
ще значи че са си отишли.

Някой ден ще седна на креслото в хола
и то ще ми е трон - от спомени богата,
но тичам днес събирам нови - ти недей подмолно
да ме бавиш, памет, стари вкопчвайки в полата ми.

Не искам да си спомням – момиче-подпалвач
мечти как прожектира по огъня в камината,
не искам, че започна ли да си я спомням значи,
че аз съм друга, а пък тя - починала.
Не искам да си спомням – дните аз погачи
в които месех си от кал застинала.
Не искам, че започна ли да си я спомням, значи 
- тя - младостта ми -  вече е отминала.

Някой ден ще седна на креслото в хола
и то ще ми е трон – но от картон, не злато,
защото днес за нови спомени се моля ,
ала наричам, памет, само старите ‘‘богатство’’.