`

        Бохеми-2

          „...Кръчмарице йощ вина наточи

          да пиемо све до краю ночи...”

                                     Популярна някога песен

Приятели да пием, че сме живи

и виното червено като кръв,

кръчмарката е дяволски красива,

а пазвата ѝ мами като стръв!..

Желанието за любов ни носи

и дух  на споделена свобода,

но хамлетовски ли стои въпроса,

то отговорът винаги е: „Да!!!”

Със пълна чаша всеки се опитва

в едно да смеси  радост и тъга,

а тостовете са като молитва,

и Бог навярно чува ги сега...

И битието да не ни тревожи,

понеже Той ще дойде в тази нощ...

Да вярваме, че Краят да отложи

не е проблем за Неговата мощ...

... А във нощта щом се разлива виното

и песните ехтят, и женски смях-

живота си да мерим не с годините,

а само с преживяното във тях!..

И той е даден  да го изживеем

тъй както пием виното:  на екс!..

По-важно от това да оцелеем

е: изпепеляващият секс!..

Да бъдем нека!.. Докато сме млади

съдбата няма да ни подведе,

щом цяла нощ кръчмарката ще мами

с разкошното си щедро деколте...

На кръчмата лудеещото вино

ще пробваме да свършим през нощта,

но всеки се надява (уж невинно!)-

с кръчмарката да тръгне в утринта...

Жените са и много по-красиви,

и по навити днес са за любов

от виното, което се разлива

и тръпката при всеки допир нов...

А Разумът ще чака пред вратата,

загубили към него интерес

когато ще открием, че Земята

след Галилей върти се и до днес...

И пак ще правим глупости, макар че

отдавна сме надрасли възрастта

за щуротии необмислени, обаче

безсилни сме щом грабне ни Страстта...

И проумяли старите измами,

(класирали, проучили добре)

червено, знаем, виното е само,

а не е червено, Червеното море...

Да върнем даже шибаното Време,

отново във студентските си дни,

със чара на ония ни „проблеми”

в „в мансардите с безброя от звезди”.

А всички недолюбени момичета

с желание ще дойдат пак в нощта

и няма да са, вярвайте, различни:

усещането, тръпката, страстта...

Приятели, уж всичко се повтаря,

но всеки миг тече неповторим,

а виното вратата ни отваря

към нов живот, все тъй необясним...

И все така кръчмарката очаква

мечтите ни с игривия си бюст,

в оркестъра един тромпет проплаква

с мелодия от позабравен блус...

И чашите са вече полупразни,

и свещите догаряйки трептят,

а восъчния дим очите дразни

и те червени парят и сълзят...

Последен тост приятели: по навик

да вярваме в добрите новини-

не е потъвал кораба Титаник

и не стареят нашите жени!..

... А в полунощ, когато Бог си тръгне

и дойде Дявола с илюзиите тук

да ни предложи вечност и безсмъртие,

със него да направим пак достлук*...

Животът ни е дар от Боговете,

но също тъй от тях е и смъртта,

а Време трябва и за върховете,

а много Време и за Любовта...

Но друг живот оказа се че няма

и няма Рай, дори и няма Ад,

а си върви на дните ни кервана

но все напред и нито миг- назад...

... Та затова щом някой ни предложи

и още малко младост и живот,

но не отвъд и в Рая невъзможен,

а тук, сега- той просто е на ход

и без дори в това да се замислим

да сключим с него бартера познат:

Душите си веднага да харижем

макар за миг, но в този хубав Свят!..

... Ех кръчмарице йощ вина наточи

да пиемо, све до краю ночи...

28.10.2012.

д-р Коста Качев

*приятелство