Твоите лъжовни клетви
като стрела пронизват
сърцето ми.
Изтръгват малко
по малко сърцето ми.
Бавно, но жестоко
умира моята ограбена душа.
Денят отдавна
не блести в очите ми.
И нощта не е красива вече.
И пред земята с кръст в ръка
коленича.
Дано се разтвори и за мен сега.
Мълния нека до смърт рани ми,
че живот не е това.
Бурята нека с пръста да ме сравни.
Иначе без тебе ще умра!
Крадец на души,
крадец на сърца - това си ти!
Ах, защо не съм сляпа, за
да не те видя вече!
Ти предаде мен
- тази, дето до смърт те обича.
А готова бях да приема твоето име
и да стана твоя жена.
Горчиво ще се кая за
свойта досегашна слепота.
Друго, освен
плачът, не ми остана,
но и за него нямам сили вече.
И мъгла се спуска
пред очите ми.
Вятър брули душата ми пуста.
Мечтите и бляновете,
загубиха се нейде.
Остана само
страхът от самота.
Животът обезсмисли се
вече и далеч е радостта.
Душата ми осиротя.
В очите се чете единствено
празнота.
Не остана причина да се смея,
не остана смисъл да живея.
Болна съм от болестта - самота.