Бягство
тази нощ самодива ще стана
и под ярките блудни звезди
хладна на вятър ще пристана.
Вятъра, който страшно бучи,
аз ще любя, макар и насила,
само той във мен ще заличи
плахостта, която съм скрила.
От очите ще се ронят сълзи,
маргарити от тях ще цъфтят,
еньовска трева ще пропълзи,
нозете ми ще връзва, да болят.
А поток студен ще смразява:
чувства, спомени и страст,
усмивката, която покорява
вълнува и над мен има власт.
Сред тръните на горски шипки
тялото си женско ще предам.
Вълнуващите нежни тръпки
от ласките ти ще забравя там.
Тъмнината ще ми бъде сестра,
от нея не ще сещам топлина,
осиротяла сред гъстата гора,
сама обет ще дам за тишина.
Тъжно и неусетно ще линея,
ала далеч ще бъде грехът вече,
в който, да се потопя, не смея...
А чувството, дали ще е далече?
(а)
24.06.2007г
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Анета Саманлиева Все права защищены
