Той така я рисува, че тя се роди отначало –
беше бяло момиче с коси като зрял ечемик.
И звънеше в полето, от късния дъжд натежало,
на една чучулига далечният есенен вик.
Времената не бяха щастливи. Светът се трошеше
и си тръгваха хората тихо, един по един.
Но художникът палеше свойте бои като свещи
и рисуваше обич в остатъка лененосин.
Беше толкова топло, че пламъче близна платното
и се втурна нагоре в небето. И спря да вали.
Той обикна жената, с която започва животът.
И така я обикна, че почна смъртта да боли. ...