Банално е да си все още жив -
в банален свят живееш.
Мъничкото дете от детството,
мечтаещо за звездни светове,
презира те.
Животът не е ужасяващо прозрение.
Не е последен стон
на издъхващ под носа ти старец.
Беззъба баба с лигавниче
топнала ръце в паничката
с изсъхваща от немотията храна.
Животът не е полетът величествен на птица
по-горда и от ураган...
Животът е безлична личност.
Въпрос стремглав без отговор останал.
Замислен скок във бездна (от честта ти),
да не завършиш непотребен и последен.
Животът не е и безумната мечта,
поискала наместо тебе да живее.
Ограбеното ехо от себеподобни.
Кънтящото начало на страха,
бездънно впит
в пукнатината на сърцето.
Митът за себе си.
Митът за другите, дори.
Митът за недокоснатата вечност...
Отвесната стена на непристъпен миг,
в която (малко паяче)
притискаш лепкаво телцето си.
Задъхани, нестихващи съмнения -
откосите на залеза студен,
опустошаващ егото с безверие...
Бъди проклет!
Материя изпразнена до вакуум!
Бъди затворен в колбата на световете!
Стани парченцето хайвер,
за да нахраниш с аза си Небитието!
© Младен Мисана Все права защищены