От врата на врата почуквам, ала не по своя воля,
друг избор нямам, сега на всекиго се моля.

Лутах се и без да се усетя страшна буря ме застигна,
затичах се, не ми остана време дори за кратичко да мигна.

Мамка му, що беше туй чудо де ме стресна?
Ненадейно, коварната светкавица до рамото ми блесна.

Невредима съм, но тя чадъра ми на две остави,
тръпки ме побиха от зловещите представи.

Без чадър е невъзможно пътят до дома аз да измина,
едната част е изпепелена вече, ще ми трябва друга половина.

С часове се влача, губят ми се сетни сили,
но те ще ме гледат, ще ме сочат, жалост не биха проявили.

Свлякох се, както пръстта безжизнено се свлича.
Защо, по дяволите, всеки от мене се отрича?

И готова да издъхна бях, малко ми остана,
ала нечий силует, надвесил се над мен застана.

Не бих понесла още болка, мъка, унижение,
но изглежда странникът не бе дошъл с такова намерение.

Висеше от ръката му един чадър наполовина,
някак по-добре ми стана, вече сме двамина.

Да допре чадърите един до друг не за дълго той отложи,
но мамка му, отново скапаният резултат ме разтревожи.

Безпомощно, в мокрите му дънки аз се взирах,
прилика в чадърите - ни по форма, ни по цвят или обем намирах.

Не очаквах, но учуди ме самият той,
знаел как да се предпазим от ужасния порой.

Не беше нужно в чадърите да има прилика голяма,
той знаеше, че половин от неговия, половин от моя, са достатъчни за двама.