В зноя ярък на живота се окъпах с вятър чист,
и направих си подарък – свежа мисъл в аметист.
Нежно лято ме докосва с пръсти топли и дъга.
Нося злато и въпроси, кръст и риза от роса̀.
За красивото момиче съм препатил сто беди.
Да изричаме „Обичам!“ – трябва ли да се плати?
От косите ѝ кафяви взех си мида и рапа̀н –
и понечих да забравя за любовния капан.
Синя риза до морето и напукани нозе –
от капризи си обзета, всяка дума струва две.
Но обичам да те гледам в светли нощи без звезди,
не отричам, че съм „беден“ в лъскавите ти коси.
В мрак по стъпките ти бягам и целувам вечността.
Пак пред тръпката залягам и ловувам любовта.
Края на словата слагам – всичко ми нашепва: „Край!“.
От илюзията бягам. Сбогом. Чакай ме през май.