Час след мене
Избеляха виолетовите ти очи, нефритена.
Остаряха.
Помътняха ти люспите - друга си,
докато се увиваш по ръцете ми
и влизаш отляво,
за да премериш колко
е широко сърцето ми.
Не си вече въглен от лед,
не ми носиш обеца за ухото,
ни двойния ти език чувам -
остави само легионите мравки
да пъплят в близкото
по бедрата ми.
А сладка си още, отровна.
Захапката си -
на четвърт оборот зад зъбките криеш.
Остаря,
а още ги забиваш в челото ми,
докато се навиваш зад него,
за да провериш колко
е голямо третото ми око.
Горчива си ми още, медена -
облак в кафето ми, с дъх на бадеми,
чаша бучиниш преди сън,
и пак ме удряш чак в петите,
като за последно,
преди да си идеш завинаги,
или поне...
около час след мене.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Радост Даскалова Все права защищены
Шегувка някаква... но наистина не знам какво да ти кажа.
Много е хубаво! 