Час след мене
Избеляха виолетовите ти очи, нефритена.
Остаряха.
Помътняха ти люспите - друга си,
докато се увиваш по ръцете ми
и влизаш отляво,
за да премериш колко
е широко сърцето ми.
Не си вече въглен от лед,
не ми носиш обеца за ухото,
ни двойния ти език чувам -
остави само легионите мравки
да пъплят в близкото
по бедрата ми.
А сладка си още, отровна.
Захапката си -
на четвърт оборот зад зъбките криеш.
Остаря,
а още ги забиваш в челото ми,
докато се навиваш зад него,
за да провериш колко
е голямо третото ми око.
Горчива си ми още, медена -
облак в кафето ми, с дъх на бадеми,
чаша бучиниш преди сън,
и пак ме удряш чак в петите,
като за последно,
преди да си идеш завинаги,
или поне...
около час след мене.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
Шегувка някаква... но наистина не знам какво да ти кажа.
Много е хубаво! 