Часовникът, отдавна спрял, във времето всевечната
надежда отмерват неговите стрелки.
В днешни дни още чувам неговите тактове.
От бездната долитат, далечното минало да напомнят.
И личат, изтичат секундите като реки от съвсем остаряващи,
умиращи женски очи.
Вече спрелите стрелки, отразяват изтичащите ми дни.
Часовникът, спрял, шепти.
Настъпи ли краят, стрелките му отново ще отброяват.
Последните секунди ще се леят, крахът на надеждата предвещават.
На вече празните очи, погледът ще се вледени.
Тялото вкочанено на бъдещите промени не ще отвръща.
Няма да боли. 
Звън един, вече два..., ето, аз отново чувам часовниковия такт.
Часовникът и стрелките, както някога,
живо като сърцето ми туптят.
От тъмнината гледам – той отново живее...
като него и в мен надеждата възродено отмерва,
ала вече вечността, в която мечтите ми се реят.
Дните не съществуват.
Няма го и времето, което все лети.
Сега в празната стая часовникът мълчи, ала отсреща паралелно 
в тъмнината, той моите вечни мигове, бавно, с двете си стрелки реди.
В тази тишина аз пак живея, а очите ми отново млади,
на мрака в нощта, пътя спират.
И кънти – часовникът вечното ми сърце отразява,
стрелките живота в моите очи.
Живата надежда тактовете му предхождат,
тихо в пространството ехтят...
Тик-так! 

23.11.2018г.