Сив и скучен е света, 

а ние сме някъде из вечността, 

губим приятели, надежда… 

времето от нас радостта изцежда! 

Искам на всекиго щастие да дам, 

отварям вратата, ала никой няма там. 

Сълзите ми напират в кафявите очи, 

в сърцето ми тъжна музика звучи. 

И в онзи пагубен миг усещам, че смъртта ми наближава, 

отпускам се небрежно – каквото ще да става. 

Сещам се за живота, всичко беше така – миг щастие и век тъга… 

Сърцето ми все още не е спряло, 

но ритъмът му натежава, 

карнавал в главата ми се появява 

и в последните мигове ме забавлява… 

Сега, на гроба ми те каня, 

цвете поднеси и в знак на обич го дари. 

Говори си с мен и болката излей, 

след това си отиди, и радостно без мене живей…