Сив и скучен е света,
а ние сме някъде из вечността,
губим приятели, надежда…
времето от нас радостта изцежда!
Искам на всекиго щастие да дам,
отварям вратата, ала никой няма там.
Сълзите ми напират в кафявите очи,
в сърцето ми тъжна музика звучи.
И в онзи пагубен миг усещам, че смъртта ми наближава,
отпускам се небрежно – каквото ще да става.
Сещам се за живота, всичко беше така – миг щастие и век тъга…
Сърцето ми все още не е спряло,
но ритъмът му натежава,
карнавал в главата ми се появява
и в последните мигове ме забавлява…
Сега, на гроба ми те каня,
цвете поднеси и в знак на обич го дари.
Говори си с мен и болката излей,
след това си отиди, и радостно без мене живей…
© Емилия Ганчева All rights reserved.