Под черното крило на нощта…

Из мразовитата сива гора

Една жена, в жълта дреха обвита,

Пристъпва едва, от луната открита.

Дрехата ù е като пеперуда…

Трепти, лети… бушува!

Душата ù силно се лута

Из спомени (…) бавно плува.

Като удавница, из гората сива

Тя прокрадва нокти на дива –

Ледени пръсти чупят леда, прекършват живота…

Сини, пъстри очи крадат от цвета на азота!

И в миг всичко пламва –

В пламъци сенки на воля играят!

И няма вода да спре туй, що страда…

Живота отвътре вече го няма – това е краят!

От пламъците – фигура непозната…

Дали това е пеперудата златна?

Дали ще живее отново?

Или ще започне наново…?