Очаквам те да дойдеш под звездите
в самия край на Лунната дъга.
Там, дето се събират Планините.
И пее още – Старата река!
Аз виждам да се пръска Хоризонта
сред облаци от мъртва тишина,
преди да цъфне Слънцето над хълма
с капела от сребриста светлина!
В очите ти долавям синевата
със дъх на детелини и трева!
Далечна като птица над гората.
И близка – като слънчева дъга!
Сега вървиш със мене под звездите,
но всяка наша стъпка ни дели,
от споменът за цъфналите вишни.
И шепота – от белите брези…
Събира ни обаче тишината,
която още в думите кънти,
с които ще останем на земята.
И пак ще се обичаме, нали?
Та утре да се пръска Небосвода
от всяка наша сбъдната мечта!
Щом знаеме – и шифъра и кода
на тоя свят и оня, след смъртта!