Мамо, бях щастлив,
като първата зора на лятото,
грейнал и сияещ,
за това повярвах, мамо.
Мамо, бях толкова ядосан после
досущ горски пожар в разгара,
че ти счупих любимата ваза
в яростта си я ударих в пода.
Тя се пръсна на хиляди парчета.
Толкова се натъжих, мамо,
като пресъхнала река досущ,
че взех едно парче от пода
и нарязах едната си длан.
Тъй добре ми стана, мамо
почти като удавник, видял спасение,
че на другата надрасках със стъклото
"Боже, защо ме мразиш?"
Толкова олекна ми, мамо,
досущ сладката забрава,
че на стената с кръв
изписах нейното име,
сетне плюх върху му
докато от рев останах
съсухрен,
стар,
припаднал
в локва кръв.