Цикъл
Нищо не разбирам от отсъствия -
не питай в твоето какво е било.
Дори на календара му е втръснала
безмълвната ти дата за отиване.
Когато пролетта разпуква клоните -
и кожата ми в унисон разпуква се.
Сезон, от който само ще запомня
махащите длани по замръкване.
А аз дробя попара всяко лято,
с която есенес те нагостявам
и то при положение, че нямаш
друг подслон, където да останеш;
и то при положение, че клекнеш,
избърсвайки челото си в косите ми,
до моите колене, неомекнали
от поредното ти есенно пристигане...
Тогава само думите претоплям,
които после се пилеят с вятъра.
Вечерята изстива като спомен.
Кое да пази огъня в душата ми?
Не знам какво е липса. Съжалявам.
(И... пролетта пристига вечно първа.)
За избор винаги са нужни двама -
ти... тръгваш.
... аз попарата ти сърбам.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Лора Димитрова Все права защищены
