Обикновено тетрадките на студентите са пълни с безсмислени лекции. Да, ама аз в моята си пиша разни работи по време на часовете и в общежитието или в клуба на художниците. Преди малко разгледах какви съм ги наредил вътре и си казах, че това трябва да го обединя в единен цикъл "ДЕПРЕСИЯ". От него може да се разбере колко слънчев човек съм, колко ми е готино през последните дни и какво ми е отношението към живота по принцип. Не четете - адски е депресиращо:)
Ц И К Ъ Л "Д Е П Р Е С И Я"
Една пародия на живот
и нулево желание да дишаш.
"Пишеш много гот!
Супер яко пишеш!
Как го правиш,
как измисляш рими?"
Само се лигавиш,
ако не те боли, бе...
(разговор с колежката
Наталия, който превърнах
в стих.)
.!.
Разби душата ми на атоми самотни,
разля ги в пясъка под чистото небе.
Очите плачат тихо и толкова сиротни
в небето търсят твоето лице.
.!.
В душата черна дупка зее,
сърцето плаче, обвито в тъга,
душата зад решетките копнее
да избяга и прегърне света...
.!.
огромно празно чисто студено
бяло подтискащо небе
ужасен гаден сняг
и Христослава гледа към небето:
стои в края на редицата и зяпа
през прозореца. когато е тъжна
е прекрасна. Емил пък е идиот:)
.!.
(това бяло небе направо ме
съсипва. Но няма значение,
важното е, че искам Кирил и
Силвия да умрат. Искам и аз
да умра.
Искам
да
умра...
Да
умра
и
да
умра...)
.!.
това момиче не го знам как се
казва - от другата група е. Не
ми харесва: очите й са студени -
сякаш клепачите й са прегърнали
с топлата си мекота две студени
лещи на фотоапарати със затворени
бленди.
Христослава обаче има хубави очи.
тъжни очи... Иска ми се да я видя
как плаче.
.!.
Защо зениците ми вече втори ден
са неестествено големи? А защо
са жълти?
.!.
Две ютии си приказвали и едната
изяла другата.
.!.
Очите ти пробиват черни дупки в мен,
мълчат, но карат ме да вярвам в красотата.
Аз просто крача в мрака на изстиващия ден;
мълча, -
препъвам
се
в
квадратите
на
самотата.
Цветя без мирис люшват се от леден вятър,
оголени дърветата тъга прозрачна гушат,
далечни сенките играят тъжен театър,
гарвани
за хрипове
ме слушат...
.!.
тоя даскал ще ме побърка Искам
да запаля една цигара
.!.
От това кафе се накострежих:)
Искам да завия
от тъга,
Боже, дай ми сила
да повърна над света...
.!.
Нещо ми дращи отляво на гърлото
като преглъщам. Дали пък не съм
пипнал *ак?
.!.
Какво прави Иванчо, а? Ака.
А Хари Потър не ака.
.!.
Стрелките тихо плачат разкривени,
времето забързано пресича своя ход,
поглеждам китките си - тънки сини вени,
по които острието ще направи своя ход,,,
Да го *** тишината на кристали,
да го *** този *** свят,
да го ***-ш ти, защото мен ме няма
в тази нощ попила мрачен цвят.
Какво съм аз, когато полудявам?
Какво си ти, когато ме болиш?
Какво накара ме до болка да припявам,
че мечтая си във мене да гориш?
.!.
10\ убий ме
20\ погреби ме
30\ изяж ме
40\ GOTO 10
50\ RUN
(това го написах
по ПИК Не знам
дали ще тръгне
(има инсталиран
емулатор на apple)
Оная ще полудее,
ако бъгясам компа.
Кво ме занимава
със С++
Господ на това е
написал Вселената:)
.!.
Изгасвам в тъжно ускорение,
векторът насочен е към хладната земя.
Усещам смътно някакво прозрение,
но тъжно се просмуква в мен съня.
Крача към ковчега по инерция,
животът ми изтича бавно празен.
Писна ми от мисли, от есенции -
животът плаче в мен прегазен.
"Няма болка, всичко е илюзия" -
няма снимка в мен крещи.
Законите на оптиката днес са гузни,
когато светлината
не прониква
в 2 очи.
.!.
Онази ДЕБЕЛАТА отзад
ме изпива с поглед, направо
се чувствам гол. Ако се обърна
назад и я погледна, ще се спече -
няма да я притеснявам. Ако Елеонора
се обърне към мен, ще й се усмихна.
Другия час ще седна до нея, за да си
говорим пак за аурата и чакрите. Как
ни се хилят... И тя пише стихове. Ама
некви любовни. И слуша Нова Генерация.
И има много големи и тъжни очи. Иска
адреса на блога ми, но няма да й го
дам, защото ще ме помисли за Извратен.
Оф, тоя час кога ще свърши??? Искам
да СВЪРШИ! И залата да се ОПРАЗНИ.
.!.
Обвит във лед, студено си мечтая,
затворени очите ми в тъга горят.
В тази тиха малка мрачна стая
мечтите ми вовеки ще заспят...
Стените черни, а прозорецът го няма,
вратата е заключена, зазидена отвътре,
лампата облъчва ме със хладна гама,
а въздухът е тежък. Не помръдва...
Не съм живял отвън, не съм, не съм,
не зная слънцето как нежно пари,
не зная нищичко за Светлия ви Сън
и за триоките ви слепи светофари.
.!.
"Всичко живо е трева" - Саймък
нещо ме съмнява... Също и Шекли.
То, за Шекли съм сигурен. Да не
говорим за Ра-Хари:)
.!.
Грапавост на повърхнините. При
механична обработка, върху дадена
повърхност, режещите инструменти
оставят...
Тц! Не... това е от някаква
лекция...
.!.
Защо чернее в мен небето,
защо забравям за мечтата,
защо подпалвам си пердето
и се чувствам
гадно,
гадно,
гадно...
.!.
Животът свърши в лицето ми...
Два пъти. А после ме напусна.
.!.
(писна ми да паля с бързовара.
ще сляза до долу да си купя
някаква запалка.)
.!.
Заключвам болката си между редовете,
изливам я през пръстите по белите клавиши,
искам да изтупам, да изчистя цветовете,
за да имам светлина, която аз да дишам.
... Но тъна в мрак, а листите се трупат,
и бавничко забравям за мечтата...
А листите започват да затрупват
прашни, хладни, в мен душата.
ИСКАМ ДА РАЗБИЯ С ЧУК МАШИНАТА
ИСКАМ ДА ЗАВИЯ ПО ЛУНАТА
ИСКАМ ДА СТОПЯ С ДЪХА СИ ЗИМАТА -
НАКАРАЙ МЕ ДА ВЯРВАМ В СВЕТЛИНАТА.
.!.
... - - - ...
-.-. --.- -..
mey dey!!!
.!.
Точно в 10 ще ми донесат зелено,
някъде към 11 вече ще летя,
в 12 със лицето си засмено
тъжничко ще гледам към света.
В един ще легна пак на пода,
до два за нещо ще мечтая,
в три ще си направя дръпка нова
и ще гушна сънищата в мойта стая.
.!.
Чувствам, че точно след
5 минути ще умра.
.!.
Здравей, муха,
наричат ме Йордан
и мога да летя.
Ще литна с теб натам,
където мъртви, скорпионите
танцуват. Сами,
кошмарите танцуват в лампионите,
по цяла нощ лудуват
(глътнали бонбоните).
.!.
КОЙТО СПИ В ПОЗА ЕМБРИОН,
ЗНАЧИ НЕ Е ДОНОСЕН!!!
(Боже, това как ли съм
го измислил...)
.!.
Който гроб копае,
гроб копае той.
.!.
Сто години плаках,
сто години ме болеше,
сто години чаках,
но времето не потече.
(преди да го довърша,
лекцията по програмиране свърши,
а после вдъхновението
ме напусна, а и в
последния ред мелодията
като че ли се губи).
.!.
Пак се накострежих от
кафето.
Слуша ми се "ревю". Слуша ми
се за Мечето Ръкспин: "ма-йко, не
иии-с-кам да ме по-гребеееееш,
до при-яяяятел
на ме-чееее-тоооо рък-СПИН!"
.!.
- Глътнах си сърцето,
глътнах си сърцето!
(ДУМ - ДУМ - ДУМ!):
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си носа,
глътнах си носа!
- ПОЛИЦИЯ!!!
- Глътнах си мозъка!
- ПОЛИЦИЯ!!!
.!.
Черна мисъл сграбчва мойто утро:
опрял челото си на хладното стъкло,
чакам изгрева, сентенции мъдрейки
и мисля си "каквото е било, било..."
"Движим се по Мюлерови Линии,
те са релсите на нашите съдби" -
ни шашна даскалът на лекцията по физика,
загледан за реакцията във нашите очи.
(Само аз ли си глътнах сърцето
на тази лекция?)
(... След това отново се замислих
за колежката Светла:) )
Съдбата е илюзия, искам да умра,
а след това да се родя отново
(но този път Обстоятелствата
и СИСТЕМАТА да не ми прецакат живота.)
... Както и да е.
Важното е, че
искам да умра:)
Над второ общежитие прелита
някакъв самолет. Знам, че
в него има НЕЩАСТНИ хора:)
Ау! Сега, като се развидели
малко, виждам отвратителния
сняг, полепнал по всичко.
Настроението ми се скапа
още повече:)
(Току-що се сетих, че днеска
имаме само две лекции и нищо друго.
Значи, ще си стоя сам в тая отвратителна
стая, ще пуша, ще слушам THE CURE и ще
гледам към прозорците на 2-ро общежитие,
чудейки се колко ли от студентите там са
нещастни и дали пък не ги искам нещастни
всичките.
А може и по някое време да напиша още нещо.
Тц! Май няма да пиша... Просто по някое
време пак ще се побъркам, ще си купя биричка
и ще ЗЛЕЯ по етажите. Ще напиша някой
нов стих на стената. Захапал цигара, ще
слизам мрачно и бавно по стъпалата от осмия
до първия етаж и обратно, тананикайки си едва
доловимо с отчаян празен глас
следната мантра:
"Аз
се
побърквам...
Аз
се
побърквам...
Всичко
е
отвратително...
Ом,
шанти,
шанти...
JAI
GURO
DEVA
OM!
Хари
Оммммммммммм
© Йордан Серафимов Все права защищены
"...Сами,
ко(ш)марите танцуват в лампионите..." : )
Чета този цикъл за четвърти път.