Да, лудост е, но вярвам..
От зрънце болка истина кълни,
дано светът завинаги прогледне.
Наивницата в мене прокълни
и просто прегърни ме - за последно.
Зрънца бодливи - вярата посях,
изникна троскот, бурен, и бодили.
Сълзите за поливане пилях,
а те цветята подло са душили.
Еднакви семенцата са, наглед,
земята ги погълна - разорана,
от думите ми, вместо слънчоглед,
бръшлян отровен никна и остана.
Не ставам аз, комай за градинар,
все още имаш време да си тръгнеш.
В небесна нива ще потърся цяр,
душата стрък, по стрък ще ги изтръгне.
По-силна съм, сега с издрана плът,
сред тръните проправям ти пътека.
Сама ще посадя, за кой ли път
и обичта, и вярата, в човека.
Че райската градина, тя е там,
в дъгата е усмивката на Бога.
Нов цвят от истината ще създам...
Да, лудост е, но вярвам...И го мога!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
