Забързани в сивото ежедневие,

не виждаме какво се случва около нас.

Качени на гребена на вълната,

се оставяме течението да ни води.

Но къде?...

Дали към спасителния бряг?

Или към дъното?

Но ние вече сме на дъното.

Лутаме се в тъмнината

и не се вижда лъч светлина.

Хванали сме се за сламката

с надеждата да изплуваме.

Но тя е толкова малка! - огъва се

и пак ни повлича към дъното.

Седим и чакаме.

Какво?...

Някой да дойде и да ни спаси.

Но този някой - подава ни ръка

и отново ни тегли към дъното.

Спасение няма!

Жалко е! Че и децата са с нас.

Дано поне те се избавят!

Да изкрещят с пълен глас

за да ги чуят...

и да се спасят от мъките.

Дано надеждата не угасне,

че само тя остана!

Дано!