Ден и нощ

1 февр. 2014 г., 20:24

Поэзия

362 0 2

Да. Паднах. Всичко ме боли.

Мълчанието вече не е чуждо.

Очите ми крещят със сто сълзи,

аз имам от спокойствието нужда.

Не са ми нужни питащи въпроси -

защо, кога, къде, какво, нима...

Самозабравих се в полета боси,

които се нуждаят от коса.

Но не оная дето грозно грачи,

а тая дето откоси коси.

Човек от огледалото се плаши,

когато среща своите очи.

Боли когато пътищата нямат

сигнален знак за свършеност и край.

Аз често върху тялото си падам,

но никога до Ад или до Рай.

И утре като днес ще стане светло,

но бялото не прави белота,

а вечерта, макар и да е черна,

усмихва се чрез някоя звезда...

Katriona (Кети Рашева)

2014-02-02T19:58:15+02:00

Така се лутаме - сами сред чужди или сами сред свои....
krchernev (Красимир Чернев)

2014-02-02T14:14:47+02:00

Много си казал тук и си го казал красиво и смислено!
Много ми допадна, поздрав!