Ден и нощ
Да. Паднах. Всичко ме боли.
Мълчанието вече не е чуждо.
Очите ми крещят със сто сълзи,
аз имам от спокойствието нужда.
Не са ми нужни питащи въпроси -
защо, кога, къде, какво, нима...
Самозабравих се в полета боси,
които се нуждаят от коса.
Но не оная дето грозно грачи,
а тая дето откоси коси.
Човек от огледалото се плаши,
когато среща своите очи.
Боли когато пътищата нямат
сигнален знак за свършеност и край.
Аз често върху тялото си падам,
но никога до Ад или до Рай.
И утре като днес ще стане светло,
но бялото не прави белота,
а вечерта, макар и да е черна,
усмихва се чрез някоя звезда...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
