Нежен силует ухаен навлиза във моя балкон
и увенчава пак спомените стари.
Припомня ми пак за бабиния двор,
за дните, когато си играехме със жаби.
Бяхме просто деца - крехки и плашливи.
Изглеждахме уж нахални, но застанали встрани
ние посягахме към нашите красиви
майки с приведени глави.
Бяхме толкова невинни, живеехме в един измислен свят.
Беше илюзия, ала беше сигурен и наш.
Живеехме тъй скрити, а просто не усетих как
вече не играехме на "стражари и апаш".
Исках да съм като каките красива,
а не усетих как едно детенце ми каза на мен "како".
Вече бях за всички кака, но за Бога - Стига!
Аз все още съм детенце плахо!
Толкова горди бяхме, защото бяхме справедливи.
Виждахме истината и крояхме света как да променим.
И така и не разбрах как станахме и пресметливи.
Вече го няма и стария "Сънчо", не можем да заспим.
Бях едно несресано момиче, приличащо на момче.
Ходех с батковите дрехи и се въргалях във снега.
Излизахме навън със съседското дете.
Крояхме на съседите винаги по някоя нова шега.
Бях волна и непокорна, не приличаща на другите.
Бях за други странна, но за мене различна.
Мислех, че светът е добър и вярвах на думите,
че мога да пиша на тази хартишка.
Но кога се променихме?
Вече нямахме време за детските игри.
Едни пропушихме, други се пропихме.
Вече не се събирахме пред блока, бяхме заети със гаджета и дискотеки.
И приятелите си забравихме,
и хората, на които държим.
Някак си със съседското дете се оставихме.
Почнахме с измамни хора да дружим.
Не ни интересуваше вече пързаляне с шейна,
не ни интересуваше и играта на дартс.
Интересуваше ни вече да пътуваме в чужда страна,
пиърсинг, татусчета и нагримирани лица със фарс.
Не, не искам да усещам този полъх,
не, не искам да знам, че станах това, което мразех.
Станах надута, излизах с още по-надут от мене момък.
На нещо повече от детските деца се правех.
Не искам да усещам мирис на какао,
от това, което сутрин правеше ми мама.
Защото вече го няма, а всичките те напускат с думичката "Чао",
но какво от това, нали вече съм голяма?
Не ми припомняй колко ме беше страх,
остави ме да мисля, че винаги съм била силна.
Не ща да знам, че още ме е страх, когато настъпи мрак.
Не искам да си припомнят, че ми липсва мама да ме милва.
Някога не вярвах на този коварен свят,
а сега участвам във игрите.
Но още изпитвам онази тръпка, когато ме заговори стар познат.
Нищо, че са ни къси вече полите.
Но сега вече съм голямо момиче,
момиче, което не вярва в мечти.
Но още бих откъснала за мама кокиче.
Бих си позволила да поиграя пак на детските игри.