Снощи Дяволът дойде на гости вкъщи.
За всеобща изненада бе красив.
Носеше и вино - скъпо, вносно.
Елегантно ме примами със очи.
Първо се разбрахме за по чаша.
Но сме се унесли и са  станали по две.
И може би след час целуваше ръката ми,
а аз опитвах да се правя на поет.
След още час се ровеше в косите ми.
Започна да ми шепне примамливо:
- Толкова са хубави очите ти!
- Поискай и ще те направя най-щастлива.
Усмихнах се.
- Щастлива ли? Не можеш.
Закъснял си, братко, с нежния си тост.

- Красива си, не мога да ти обещая Рая,
но мога Ада, и ще си е само твой.

- Налей ми вино!

- Май ти доскуча? 

- Малко, предложенията ти са скучни.

- Адът ти е скучен? О, ела и не ще вярваш, че се случва!

- Знаеш ли ме, Дяволе?! Честно си кажи!
От думите ти съдя, че не ме познаваш.
Отдавна Адът чужд ме покоси.
А ти със мене на Пинокио ще си играеш.
Пламъците никак  не ме плашат.
А греховете ми са повече от твоите.
Разпнати с усмивка подминавам даже.
Отивай  си! Не ме примамва нищо твое.

Погледна ме обидено и се замисли.
Лукавият му поглед се поспря...

- Искам да си разкопчаеш ризата. Ще можеш ли?

- Очаквах да си нагъл, но не и чак това!

Отново ме загледа и отсече:
- Момиче, аз не искам голотата ти!
Давай си душата, да сме честни,
не си очаквала да сме приятели!

Разсмях се с глас. Дори си махнах ризата.
- Каква душа? Какво ще вземеш, Сатана?
Ето виж ме, гола голеничка и ужасно празна...
... от години  е така.
А ти ми искаш нея. Казах ти, че не ме знаеш.
Преди години я продадох за любов.
После ме изгониха от Рая...
А ти  сега си тук... Защо?
Да беше се показал преди време.
Да я беше взел, поне да беше ти!
Предпочитам те пред него.
Ти си нежен. А той с очите си ме доуби...

Мълчание... мълчание... мълчание..
Разтвори дяволското си сако...

- Познавам те. Но не можах да те позная.
И чак сега разбрах защо.

Продължи. Измъкна нещо от сакото си.
И нежно го обви със длан.
Наведе си главата, кротна се.
Обзе го Дявола ми срам.
После ме придърпа за ръката.
И отвори нежно длан във моята.

- Ето ти я, ето ти душата!
Искам пак да бъдеш моя!

Разплака се и падна в краката ми.
Дяволът ме молеше за прошка.
Но вцепенена аз държах душата си...
Смачках я, изхвърлих я на пода.

- Не я искам! Чуваш ли? Отказвам я!
Отивай си през дяволската порта.

- Няма да си тръгна! Не отивам никъде.
Само ти успя да ме обикнеш.
Дори и смачкана, дори и скитница,
душата ти безумно ме  обича.

- Грешиш, измамнико! В мен няма нищо.
Нали си беше тръгнал. Ето ме! Успя.
Дори си нямам и със тебе спомени.
Вече идеално се оправям и сама.

- Винаги съм те обичал, вещице!
Опитах се да бягам. Не успях.
И нежелан оставам днес до теб!
На другиго не ще те дам!