Говоря с Другата във огледалото насреща.

Тя гледа ядно. Пак ми е сърдита.

Непоносима е. При всяка наша среща

кълбото змии – мисли в мен разплита.

И безпощадно ме замеря със въпроси.

Залива ме със хладни обвинения.

Застрелва ме от упор със откоси

куршумени от хиляди съмнения.

Хаплива е. И никак не е лесна.

Със свредел ми дълбае все душата.

До гуша ми дойде от нея.Честно.

По дяволите искам да я пратя.

Тя се присмива тънко, иронично.

Нехае, че юмруци гневно свивам.

Държи се тъй надменно, истерично...

Със погледа си просто ме убива.

И упорито ми се подиграва.

Сразява ме, изпаднала в екстаз.

Тотален хаос във главата ми настава...

Та ТЯ... нали това съм всъщност АЗ...