Дим... и омара

Дъх... и поквара.

Тягостни вопли.

Димът ще ме стопли.

Мое було, мой грях.

Вина. Дом. И стряха.

Вплитах се в него.

Във него живях.

Дъх и дим. Дъх. Зной. И уплаха.

Скри ме от ужаса. Подари ме...

Истерия.

Вдъхна ми смелост.

Самоличност.

Намерих я.

Напи ме.

Изпи ме.

Превърна ме в кръв.

Той – мой свиден грях.

Последен.

И пръв.

Всевечен. Жълт. Кървав.

Жетвар на греха ми.

Все още го търся.

Когато съм будна.

Когато блуждая (насън)

във ума ми.

Защото съм блудна.

Намирам го пак.

Сив, яростен, чуден.

Чуден – объркващ.

Чуден и ням.

Страх ме е пак

да му се отдам.

Чуден е. Ето защо

му се се чудя.

Той откри лудостта ми.

Той я пробуди.

Той събуди греха ми.

(Грях или крах?!)

Аз вкусих вкуса му.

Греховен.

Умрях.

Изтръпнах. Уплаших се.

И се усмихнах.

Пихтия и срам.

Крещях. Уж. Притихнах.

Кикотех се. Виех.

Щастлива заспах.

Облада ме.

Изстиска ме.

Поиграх си със него.

По детски невинна.

Във мене се вгледа.

Усмихнато кимна.

Приласка ме усмихнато.

Усмихнато химна

напевен

за вечната радост изслушах.

И след него поех.

В дланта му се сгуших.

Усмихната, вечна.

Окрилена, спокойна.

Добър великан и щастливо човече

усмихнати бродят из

пустинята знойна.

Пустинята грее.

Изсипва се дъжд.

Великан ли? Не, не е!

Той просто е мъж.

Щастливо човече?

Било е.

Вали.

Човечето в този дъжд се разми.

Потъна в калта

на пустинята – бездна.

Сега е девойка. Сега я боли.

Изчезна, изчезна!

Спря да вали...

10. 04. 2006