Димът. И Великан. (2006)
Дим... и омара
Дъх... и поквара.
Тягостни вопли.
Димът ще ме стопли.
Мое було, мой грях.
Вина. Дом. И стряха.
Вплитах се в него.
Във него живях.
Дъх и дим. Дъх. Зной. И уплаха.
Скри ме от ужаса. Подари ме...
Истерия.
Вдъхна ми смелост.
Самоличност.
Намерих я.
Напи ме.
Изпи ме.
Превърна ме в кръв.
Той – мой свиден грях.
Последен.
И пръв.
Всевечен. Жълт. Кървав.
Жетвар на греха ми.
Все още го търся.
Когато съм будна.
Когато блуждая (насън)
във ума ми.
Защото съм блудна.
Намирам го пак.
Сив, яростен, чуден.
Чуден – объркващ.
Чуден и ням.
Страх ме е пак
да му се отдам.
Чуден е. Ето защо
му се се чудя.
Той откри лудостта ми.
Той я пробуди.
Той събуди греха ми.
(Грях или крах?!)
Аз вкусих вкуса му.
Греховен.
Умрях.
Изтръпнах. Уплаших се.
И се усмихнах.
Пихтия и срам.
Крещях. Уж. Притихнах.
Кикотех се. Виех.
Щастлива заспах.
Облада ме.
Изстиска ме.
Най-моят си грях...
Поиграх си със него.
По детски невинна.
Във мене се вгледа.
Усмихнато кимна.
Приласка ме усмихнато.
Усмихнато химна
напевен
за вечната радост изслушах.
И след него поех.
В дланта му се сгуших.
Усмихната, вечна.
Окрилена, спокойна.
Добър великан и щастливо човече
усмихнати бродят из
пустинята знойна.
Пустинята грее.
Изсипва се дъжд.
Великан ли? Не, не е!
Той просто е мъж.
Щастливо човече?
Било е.
Вали.
Човечето в този дъжд се разми.
Потъна в калта
на пустинята – бездна.
Сега е девойка. Сега я боли.
Изчезна, изчезна!
Спря да вали...
10. 04. 2006
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Симеонова Всички права запазени
