Градът е устойчив на буря от думи.
Дали да си мисля, че има крила?
Когато платил е суровите суми,
и вятър ранил е с магия в ръка,

тогава съм бил от зигота по-малък,
частица от кораб, отплавал на юг –
искрица от огън, до другите жалък,
и залък в сърцето, заседнал напук.

Неказана фраза и спукано чувство,
завеса раздрана и длани над лед.
В душата ми млада е толкова пусто,
но няма пощада към спомена „теб“.

Това е декорът на сцената сива.
Затварям от чувства години и дни.
С тъга ни убива това, че сме живи,
защото денят е създаден в мъглѝ.