Дневникът на (НЕ!)беладжията - 20

Вторник изчаквам с тревога голяма.

Сякаш предчувствам, че пак ще го няма

и притеснен съм. Защо - не разбирам.

Страх ли аз в себе си акумулирам

или тинейджърски филми в главата

са ми завзели ума и душата?

Снощи погледнах - торбата стоеше.

Скрита във клоните още си беше

и непокътната чакаше него.

Зърнах я, знаех къде е и бегло

аз констатирах, че няма промяна.

Беше изсъхнала пейката. Таня

даже да седнем на нея предложи,

но с колелото не се и наложи.

Мислех, че сигурно още ще лепне.

Да я огледам с фенерчето светнах

и я видяхме каква е красива.

Светло лилаво така ѝ отива!

Вече сме вторник. Преди на школото

аз да отида, снабден с колелото,

гледах през парка отново да мина.

Беше поспряла на пейката стрина

и се любуваше там на лъчите.

Тежки ѝ бяха навярно торбите,

пълни догоре. С какво - аз не виждах.

Мислех за него, но не предвиждах

нещо да знае и с бодрия поздрав,

като възпитан младеж, не със подбив,

минах, въртейки педали край нея.

Още не знаех, че русата леля

има роднинство далечно с клошаря.

Бъркам! Не трябваше да изпреваря

пак със развръзката аз същината!

Бях се засилил, но викна жената,

в страх, че  забързал се, ще я подмина.

- Спри се за малко, човече! - и стрината

впери очи любопитни във мене.

Кръгче направих и седнах до нея.

- Каза, че двама сте, но колелото

той ми описа подробно, защото

знае по него, че ще те позная.

Имало нещо огънато в края.

Може би падал си с него, младежо?

Аз изненадан я слушах, но  нежен

беше гласът и с човешка загриженост.

Ние за пръв път с жената се виждахме,

а я почувствах почти като близка.

- Бил си със някаква дънкова ризка.

Тебе ли има предвид? И с девойка?

Вас ли е срещнал на пейката Бойко?

- Да, не попитах за име... Къде е?

Сутрин и вечер минавам. Не смея

тука торбата за него да сложа.

Но съм я скрил. И ви питам ще може ли,

щом се познавате, да му я връчите?

Бързо извадих я аз и несръчен,

и притеснен пред жената я сложих.

С лека усмивка отвърна ми: Може!

Той на сестра ми е мъж. Тя почина...

И след смъртта ѝ направо се срина.

Страда, пропи се, дома си заложи...

Беше месар. Но съдбата си ножа

в него опря и докрай го изтиска.

Мислех в приют да отиде... Не иска!

Ходи запуснат и спи по скамейките.

Имат деца, но далече са двенките.

Женени вече, едната - в чужбина.

- Ех, че съдба! - аз възкликнах пред стрината.

- Бойко е в болница. Има пневмония.

Но обещал е във вторник и помни,

че ще се среща със вас. Той изпрати ме

да се огледам за двама приятели.

Близки, че с него сте вече, учудих се.

Но, ей ме на - да ви чакам принудих се.

- Аз одеяло му сложих в торбата...

- Тъй ли? - невярващо рече жената.

- Каза, че нощем по пейки студува.

- Ти милостив си, така ми се струва! -

вдигна жената  очи насълзени.

Аз се наведох напред от смущение,

за да покажа какво съм му сложил.

- Два дни торбата му крия и може

част от храната да е развалена...

- Няма проблем, довери се на мене! -

свойски през рамото тя ме прегърна.

Знаех, че  моите сълзи ще зърне,

но да се правя сега на герой ли?

Виждаше тя, че и аз съм разстроен.

- Може багажа до вас с колелото

аз да закарам! Предложих, защото

тежички вашите чанти са също.

- Аз съм наблизо, през няколко къщи.

Номер петнайсет, отляво се пада.

С много саксии, но стара е сградата.

Казвам се Станка. А ти? Не попитах...

- Моето име ли? Аз съм Димитър.

После торбите отнесох прилежно.

Тя на раздяла помаха ми нежно

и се зарече: Щом Бойко изпишат,

аз да живее при нас ще запиша.

Болести много събра по градинките.

Снощи сънувах сестра си - Калинка -

тя ми заръча така да постъпя.

Тръгнах си с болка в душата ми - тъпа,

но непрестанна като ромолене.

Вярвах за него, че ново броене

с тази промяна в живота ще има

После разказах на мойта любима

тази история тъжна, но истинска.

И да не страда човека поискахме.

Следва:..