Дневникът на (НЕ!)беладжията - 34
Вече две сутрини тичам аз рано
покрай брега. И закусваме с мама,
след като душче си взема за свежест.
А като плувам в морето, изглежда
тя притеснена е и се страхува.
Исках да я понауча да плува,
ала страхът ѝ не ѝ позволява.
- В плиткото преди години се давех
и ме държи още чувството, Мите.
Татко ти също ми беше учител,
но от живота си тръгна без време...
Влизам до кръст, че вълните големи
могат в дълбокото да ме запратят.
Аз на послушен пред нея се правя
да я придърпам две крачки навътре,
но разбере ли, тя в страх се извърта
и към брега със уплаха се стрелва.
Слънцето щедро от своята делва
лятната жега със шепи разлива.
Мама, че двама сме, тъй е щастлива
и се зарича и другото лято
с нея да дойдем. В хотела богато
е и менюто. Това е почивка!
- Тук да се грижат за мен аз ще свикна,
ще ме разглезят с внимание, сине! -
казва с усмивка, а после застива,
сякаш отива със мисъл далече.
- Къщага търсеше, време е вече
да я открием! - подтиквам аз мама.
- Снимката взела съм. Виждаш ли само
колко сме млади с баща ти на нея? -
влиза във времето тя. Аз не смея
нищо да кажа, но тръгваме двама
спомена свой да открие тук мама.
* * *
Трудно сега ще затвори клепачи
сън да заспи мойта майка. Разбра, че
помен от къщата няма, горката.
Легнал от болест мъжът, а жената
двора с постройката бързо продала.
Лозето също. Парите събрала
и да лекува съпруг се зарекла.
Друго избрала съдбата. Изтекли
тъй, без да върнат живота парите.
Той се споминал и там от скалите
пръснали тленната прах във морето.
Слушаше мама с ръка на сърцето,
после от същото място и цвете
хвърли разплакана тя във водата.
Много разстроена беше и смятам,
че от тъгата денят стана черен.
"Ще я повозя на корабче, верно!
Знам, че на мама това ще допадне."
Бяхме на плаж сутринта, а по пладне
казах ѝ да си поспи и излязох.
Камериерката беше разказала,
че се събират на кея по хладното
тук курортистите. И обезателно
корабче малко за нощна разходка
чака ги. Щом съберат се те толкова,
колкото всички места да запълнят,
котвата вдигат от дъното, тръгват
и в Поморийския залив разхождат се.
Мама отказа разходка. Наложи се
повод страничен аз да си измисля,
но се получи. И тайната мисия
беше спасена. Усмихна се мама.
Гледах очите как трепкаха само,
щом от брега ний се отдалечихме.
Здрачът припадаше, но уловиха
моите сензори, че се зарадва.
Даже бе станала майка ми права,
за да достигне със поглед далечното.
В морския припев величествен, вечен
бе се заслушала тя през разходката.
- Татко ти, Мите, с моторната лодка
ни е разхождал, но взета назаем.
- Минаха много години и знаем –
с корабче по-безопасно е, мамо!
- Прав си, синчето ми, спомних си само...
* * *
С още два дни удължихме престоя.
Просто не исках да тръгвам, но тоя
срок също малък излезе накрая.
Тук ли ще дойдем отново - не зная
аз догодина, но пак ще почиваме.
Спомени, чувства, вини да откриваме
в себе си, с времето недоогледани,
за да сме сигурни колко потребни
са си сина и самотната майка.
Писък протяжен на литнали чайки
птици наддадоха за потвърждение.
Казваха : - Тъй е, момче, без съмнение!
Следва:....
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
