Дядо какво ли би казал за случката?

Скоро не е посещавал той внука си.

Знам преди седмица, че се прибраха

двамата с Мери. На бани ли бяха

или на някаква хижа във Рила.

Толкова щастие баба ми мила

не е сънувала, нито мечтала.

Същата тя е, не е остаряла,

даже по-млада сега ми изглежда.

Но в огледалото пак се заглежда.

Към телефона си вече посягам

Рано е още в леглото да лягам.

Дядо и той телевизор до късно

гледа, преди да се къпе и бръсне.

Ето, набирам го и се надявам

двамата с баба че не притеснявам.

- Мите, момчето ми, как си се сетил?

Чакай аз в кухнята да се приместя

тук че във филма се е загледала

Мерито - някаква екшън-трагедия.

Дядо се мести и камера включва.

- Казвай, какво днес със теб се е случило?

Аз обяснявам, но знам - неразбрано.

- Я започни своя разказ отрано,

да разбера как се случват нещата!

Почвам отново, но с няколко дати,

вече загърбени от  календара.

- Ясно ми стана. Ивета е старо

твое влечение. Така ѝ се пада,

щом тя ще кара по нея да страда

внукът ми. Но си щастливец! Награда

сякаш съдбата за теб е намислила.

Туй, дето казваш ми, ако е истина,

мога да вярвам, че свястно момиче

Таня е, момко! Дали я обичаш,

времето, сине, това ще покаже.

Но от сега мога ясно да кажа,

туй подразбирам от твоите думи,

че е девойка чувствителна, умна

и ще се радвам приятел да бъде

с тебе! А другото пак ще обсъдим,

Мите, в неделя. И карай я умната!

Сякаш душата, от дядо целуната,

вече усещам, се успокоява.

Странна увереност с думи ми дава

и, недочел и глава от романа,

бързо заспивам. Сънувам поляна

аз с минзухари и цъфнал синчец...

Развиделява се. Чувам звънец

и към будилника, сънен, посягам.

- Вечер до късно стоиш и не лягаш,

сине, навреме. Сега ти е трудно.

Този часовник затуй е - да буди!

Мама е права. Отмятам завивката.

Щом с излежаване сутрин ти свикнеш,

целия ден ще ти бъде мъчение.

Знам, че това е житейско учение.

***

В час сме. Поглеждам тревожно към Таня.

Чакам усмивка, но не е засмяно

мойто момиче. И днес е замислено.

Аз съм се спретнал, с обувки изчистени,

с дънкова риза и яке кафяво.

Сякаш очаквам да каже тя "Браво!"

и неуморно все погледа търся.

Даже брадичка засякох след бръснене,

още, признавам, съвсем неумело.

Тя над тетрадка навела е чело

и не обръща глава да погледне.

Пише унесено, както е редно,

че я изпитва с въпрос историкът.

После - минутите наши са. Викам я

аз в коридора. Тя идва след мене.

- Майка ти как е? - я питам. Червени

и недоспали са още очите ѝ.

- Не е добре. Тя със болките свиква,

но през нощта я усещам, че става.

Тръгвам след нея. Опряла се права

тя на стената и тихичко пъшка.

Аз във леглото ѝ бавно я връщам.

- Счупено няма, така са ѝ казали.

С обезболяващ мехлем тя намаза ли

мястото болно? От него ще мине!

- Ох, ако всичко с това се размине! -

с тръпнеща болка проплаква момичето.

Класната идва и ние, затичани,

в стаята влизаме, всеки на чина си.

След часовете я каня на кино

в Мола. И казвам: последна прожекция!

- Не, извини ме, но може инжекции

да е изписал днес травматолога.

Друг път на кино ще идем. Не мога!

Тъжен, изпращам я аз до пресечката.

Днес е възможно да има и пречки,

ала ни чака ваканция. Времето

наше е! Кой ли пък ще ни го вземе?

Милват очите ѝ с блага решителност:

" Имаме време за себе си, Мите!"

Следва: