Дневникът на (Не!)беладжията - 5
Дядо какво ли би казал за случката?
Скоро не е посещавал той внука си.
Знам преди седмица, че се прибраха
двамата с Мери. На бани ли бяха
или на някаква хижа във Рила.
Толкова щастие баба ми мила
не е сънувала, нито мечтала.
Същата тя е, не е остаряла,
даже по-млада сега ми изглежда.
Но в огледалото пак се заглежда.
Към телефона си вече посягам
Рано е още в леглото да лягам.
Дядо и той телевизор до късно
гледа, преди да се къпе и бръсне.
Ето, набирам го и се надявам
двамата с баба че не притеснявам.
- Мите, момчето ми, как си се сетил?
Чакай аз в кухнята да се приместя
тук че във филма се е загледала
Мерито - някаква екшън-трагедия.
Дядо се мести и камера включва.
- Казвай, какво днес със теб се е случило?
Аз обяснявам, но знам - неразбрано.
- Я започни своя разказ отрано,
да разбера как се случват нещата!
Почвам отново, но с няколко дати,
вече загърбени от календара.
- Ясно ми стана. Ивета е старо
твое влечение. Така ѝ се пада,
щом тя ще кара по нея да страда
внукът ми. Но си щастливец! Награда
сякаш съдбата за теб е намислила.
Туй, дето казваш ми, ако е истина,
мога да вярвам, че свястно момиче
Таня е, момко! Дали я обичаш,
времето, сине, това ще покаже.
Но от сега мога ясно да кажа,
туй подразбирам от твоите думи,
че е девойка чувствителна, умна
и ще се радвам приятел да бъде
с тебе! А другото пак ще обсъдим,
Мите, в неделя. И карай я умната!
Сякаш душата, от дядо целуната,
вече усещам, се успокоява.
Странна увереност с думи ми дава
и, недочел и глава от романа,
бързо заспивам. Сънувам поляна
аз с минзухари и цъфнал синчец...
Развиделява се. Чувам звънец
и към будилника, сънен, посягам.
- Вечер до късно стоиш и не лягаш,
сине, навреме. Сега ти е трудно.
Този часовник затуй е - да буди!
Мама е права. Отмятам завивката.
Щом с излежаване сутрин ти свикнеш,
целия ден ще ти бъде мъчение.
Знам, че това е житейско учение.
***
В час сме. Поглеждам тревожно към Таня.
Чакам усмивка, но не е засмяно
мойто момиче. И днес е замислено.
Аз съм се спретнал, с обувки изчистени,
с дънкова риза и яке кафяво.
Сякаш очаквам да каже тя "Браво!"
и неуморно все погледа търся.
Даже брадичка засякох след бръснене,
още, признавам, съвсем неумело.
Тя над тетрадка навела е чело
и не обръща глава да погледне.
Пише унесено, както е редно,
че я изпитва с въпрос историкът.
После - минутите наши са. Викам я
аз в коридора. Тя идва след мене.
- Майка ти как е? - я питам. Червени
и недоспали са още очите ѝ.
- Не е добре. Тя със болките свиква,
но през нощта я усещам, че става.
Тръгвам след нея. Опряла се права
тя на стената и тихичко пъшка.
Аз във леглото ѝ бавно я връщам.
- Счупено няма, така са ѝ казали.
С обезболяващ мехлем тя намаза ли
мястото болно? От него ще мине!
- Ох, ако всичко с това се размине! -
с тръпнеща болка проплаква момичето.
Класната идва и ние, затичани,
в стаята влизаме, всеки на чина си.
След часовете я каня на кино
в Мола. И казвам: последна прожекция!
- Не, извини ме, но може инжекции
да е изписал днес травматолога.
Друг път на кино ще идем. Не мога!
Тъжен, изпращам я аз до пресечката.
Днес е възможно да има и пречки,
ала ни чака ваканция. Времето
наше е! Кой ли пък ще ни го вземе?
Милват очите ѝ с блага решителност:
" Имаме време за себе си, Мите!"
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
