До редник №413
Седя съвсем сама,
мисля си с какво сгреших.
Всеки ден пиша ти писма,
но отговорът им го няма.
Може би ще трябва да се променя,
но не мога да съм друг човек...
Аз ще бъда тази - същата,
обичаща те във всеки ред.
Крия се дори от тъмното,
ала нощта винаги
идва с тихи стъпки...
и страх ме е да си помисля
кога последно ще си в прегръдките ми.
Нима ще мога да живея,
ако дойде вечер,
в която мъж почука на вратата.
И с очи тъмни, и глас равен
срути ми душата.
Ако каже ми,
че няма юли да се върнеш,
нито другия или след години...
Как да вярвам, че светът ще продължава...
Как да понасям времето, Любими?
Та нали само надежда мъничка крепи ме -
че ще се върнеш скоро у дома при мен.
Дори часовникът е, както го остави -
чакаме те заедно до вратата да си дойдеш...
Макар и различен, от сражения уморен.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стеси Все права защищены
