Добрата ламя
В лесът вековечен и стар,
в недрата на гъста гора.
В забрава от хора и птици
живяла самотна ламя.
С опашка блестяща от злато,
с бисерни, чудни криле.
В спокойствие там си лежала
на никому сторила зло...
Но в късен следобед, когато
нощта си проправяла път.
В гората пристигнал Човекът,
ламята видял, как блести.
С коварство пристъпил към нея,
промушил сърцето добро.
С надеждата злáто да граби,
ранил той доброто сърце.
И в миг тишината раздрала,
проблеснала мълния там.
Вкаменила вовеки ламята...
И днес тя е там!
Аз ви казвам, защото го знам.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Хари Спасов Все права защищены
