Дочаках
Дочаках бръчките и сивото в косите...
любопитно.
И капка страх не виждам по немладата си кожа.
Ръцете ми израснаха в криле.
За да политна.
Но вече не желая. Може би, защото
МОЖЕ.
По въздуха в годините ми лепнат още чувствата -
със щедрост разпилявани, изплаквани, целувани.
А днес от въздуха си днешен дишам, сгушена
в онази моя обич, толкоз дълго недолюбвана.
И някак тази средна възраст страшно ми отива!
Навярно със годините очите помъдряват.
Не виждаш ли как ден след ден един във друг се вливаме -
ръцете загрубяват, а косите посивяват?...
Албумите не съм оставила от бързане прашасали.
Не съм забравила безброй отминали неща в килера.
Припомням си ги често.
По очите на децата ни.
И знам къде, ако поискам, всеки спомен ще намеря.
Крепя се. Безвъзвратно. Безкомпромисно. Безстрашно.
Във пламъка на всяка моя свещ в неделна утрин...
Да.
Знам, че някой ден след мене ще е прашно!
Но никой, който е ЖИВЯЛ. Не е изгубен.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Жана Лисичкова Все права защищены
