Доживотна любов
Денят събира слънчева оскъдност.
Паркът още помни птичи гласове.
И на хората – така ни беше отсъдено,
спомени да носим, бъдност да зовем.
Все посрещаме-изпращаме любови.
Пролетно възторжени в очите коне
препускат в душите, отново готови
за обич! Но днес: раздяла за миг отне
очите ти,тялото изящно и душата ти
от мен! Сега бездомната ми страст
удавя залеза в носталгията на реката.
Нощта будува в този непредвиден час.
Сезоните неусетно менят представата:
колко дълго, как и защо сме още тук?
Отива си без бляскав грохот славата
на младостта. Споменът е отронен звук,
който кънти в далечината, епизодично...
Алеята на нашата младост е тих стих.
Тук няма забравена нежна излишност.
И пролетта (за кой ли път?) ще ни прости.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стойчо Станев Все права защищены
