Дори да Ти се струва, че е рано...
Че като смръзна и проплака камък
и младенц̀ите. Ироди вилняха.
Пандемия, война, надежда няма,
небето не е светлата ни стряха.
А Ти дали поглеждаш мимоходом?
Чедата ти фъртуната коси ги,
невинни гинат все "на ползу роду",
а аз горя, горя лъжливи книги.
И знам от тях духът ми развратѐн е,
не съм като останалите хора.
Защо крила ми даде – за летене –
ни педя небосвод да ги разтворя?
Не Ти го искам – царството небесно,
не вярвам вече в нищо обещано!
А само Витлеемската да блесне,
дори да Ти се струва, че е рано...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надежда Ангелова Все права защищены
