Другото ми Аз
Бленувах и вървях, докосвайки звездите.
Пътека хлъзгава и пълна с кал,
пътувайки, нагазвах в руините
на цялата човешка низост. Но не ми е жал!
Запалвах светлина, раздавах я на всички,
но свойте стъпки аз не осветих
Събарях канари, на някой май не се понравих,
последните си сили изцедих,
поседнах, за да си почина.
Попитах другото си Аз:
Къде вървим?
А то ми каза: - Не унивай, пийни надежда –
Пак ще продължим!
Посегнах... а шишето беше празно,
последните си капки бях раздал.
Къде отиваш? - Май до тук сме, братко...
Нататък само е мъгла и кал.
Но другото ми Аз си тръгна с крачка бодра,
крещях и виках:
- Хей, върни се, забрави...
А то вървеше с устрема си пак да бори злото,
погълна го тъмата и се свечери...
Седях и чоплех плетката на времето със мисли...
Защо съм сам? Защо душата ми реве?
А другото ми Аз къде отива?
Дали пък не при страдащо дете?
Дали пък не при изрод и убиец?
Дали пък не при паднал стар човек?
Къде съм аз, май двама трябва да вървим...
Май двама трябва да раздаваме от своя лек
Надигнах се, извиках го отново:
- Изчакай, заедно ще продължим!
Заслушах се...
И пак звездите блещукаха като във тъмен скрин
Дано се върне...
(Аз ще го изчакам)
И капчица надежда донесе...
Гротескни фигури във мрака
и край на нескопосано есе...
.......
По таз пътека други ще преминат,
във смях, закачки, бодър глас...
Попадне ли в беда обаче някой,
ах, дано повика!
Някъде наблизо винаги ще бъде
другото ми АЗ!
© Румен Вълчев Все права защищены