Другото ми Аз


 Бленувах и вървях, докосвайки звездите.

Пътека хлъзгава и пълна с кал,

пътувайки, нагазвах в руините 

на цялата човешка низост. Но не ми е жал!

Запалвах светлина, раздавах я на всички,

но свойте стъпки аз не осветих

Събарях канари, на някой май не се понравих,

последните си сили изцедих,

поседнах, за да си почина. 

Попитах другото си Аз:

Къде вървим?

А то ми каза: - Не унивай, пийни надежда –

Пак ще продължим!

Посегнах... а шишето беше празно,

последните си капки бях раздал.

Къде отиваш? - Май до тук сме, братко...

Нататък само е мъгла и кал.

Но другото ми Аз си тръгна с крачка бодра,

крещях и виках:

- Хей, върни се, забрави...

А то вървеше с устрема си пак да бори злото,

погълна го тъмата и се свечери...

Седях и чоплех плетката на времето със мисли...

Защо съм сам? Защо душата ми реве?

А другото ми Аз къде отива?

Дали пък не при страдащо дете?

Дали пък не при изрод и убиец?

Дали пък не при паднал стар човек?

Къде съм аз, май двама трябва да вървим...

Май двама трябва да раздаваме от своя лек

Надигнах се, извиках го отново:

- Изчакай, заедно ще продължим!

Заслушах се...

И пак звездите блещукаха като във тъмен скрин

Дано се върне...

(Аз ще го изчакам) 

И капчица надежда донесе...

Гротескни фигури във мрака

и край на нескопосано есе...

                   
.......

По таз пътека други ще преминат,

във смях, закачки, бодър глас...

Попадне ли в беда обаче някой,

ах, дано повика!

Някъде наблизо винаги ще бъде

другото ми АЗ!