Преди хилядолетия огньовете и факлите

във тъмнината огрявали живота,

 опитвайки се да заситят

 стремежа му към светлина.

Пътуващи фотони и сега

огряват плаща на  нощта,

в която щедро падащия дъжд

дори не бих могла да осъзная

без тях...

Притихнала, Земята бозае светлина

от светналото стадо на Луната и звездите.

А моят дух е омагьосан

от един прозорец, зад който

пламенее Любовта...

                    ...

Вода напита, но недопита съм, мили.

С хайдушка жажда и харамийски ръце изпий ме.

Зид зидан, но недозидан съм, скъпи.

С усталък и тертип извиси ме, накипри ме,

отдалеч да те виждам, да ти се радвам щом идеш.

Зряла нива разлюляна съм, моя любов.

Извади остър сърп, ожъни ме до зрънце.

Богато да те наситя, гладен да не ходиш.

Ароматен, зрял грозд съм, щастие мое.

Откъсни ме, изстискай ме, вино си направи.

Все весел и опиянен от мене да ходиш...

Песен пята, но недопята съм, мое слънце.

Нека душата ти радостна до гроб да ме пее...